Честно казано, не знам защо е възприето мисленето, че когато човек се усмихва е щастлив. Колко неща могат да се крият зад тази маска - усмивка? Първоначално си мислиш "Ех, гледай го няма нито една грижа на главата с тая 24 каратова усмивка". Истината в повечето случаи е, че въпросният човек има 101 грижи, но не желае да задълбава и натоварва така любезно интересуващия се, или просто не те познава достатъчно добре, за да ти се довери. Другите случаи само това чакат, защото (според тях) споделената грижа - половин грижа. Аз съм по-скоро от първите. Всеки ден се усмихвам, шегувам се с околните, правя се на весела и се старая никой да не види " от другата страна". Там където съм самотна, нещастна, притеснена. Истината е ,че започнах да се измарям от целия този театър. Истината е, че дори и да споделя някое от притесненията ми, получавам състрадателна полу-усмивка и някакво уж успокоение, което показва, че не ме разбират. Не искам да звуча като някой тийнейджър, който само реве, че никой не го разбира. Просто не виждам изхода. Няма я светлината в тунела. Всеки ден е толкова идентичен с предходния - "Как си, Ани?" "Добре (усмивка)" "Наред ли е всичко?" "О, да, всичко е страхотно (широка усмивка)". Сега ще кажете ами спри да се правиш - не мисля, че на околните ще им е приятно да ме гледат всеки ден умълчана, умислена и увесила нос. И да реша да споделя нещо - споко,споко, това са бели кахъри. Ми може и да са. За теб. За него. За нея. За мен не са. Аз виждам нещата по друг начин, очевидно различен, който ме притеснява. За мен твоето обяснение/решение е неизчерпателно, просто защото отказваш да вникнеш в проблема, а гледаш само повърхността. Но какво да се прави. Нямам избор.
    Целта на всичко до тук не беше да ви отегчавам, а ако някой е попадал в моето положение да знае, че не е сам. Защото на моменти аз така се чувствам - абсолютно сама, все едно никой друг не е чувствал това, което аз чувствам. И сега се надявам, че не само аз съм в такава ситуация. Въпреки всичко не спирам да вярвам, че утре ще е по-добре, че утре някак си нещата ще се решат от само себе си, някой с магическа пръчка ще ги нареди, но само, за да клюмна отново вечерта и да продължа да си страдам, че всъщност няма да се стане толкова лесно. И все пак да не спирам да се боря (а същевремнно да продължа да се правя, че всичко ми е наред) и да си повтарям,че един ден, някой хубав слънчев ден, ще мога да се усмихна искрено и да кажа "Да, сега наистина всичко е наред". А дали пък  този "някой" с пръчката не съм само и едиснтвено аз и трябва да изнамеря силата в себе си да я размахам? Може би.

Много добре си описала ситуация,в която вероятно много хора са попадали и даваш много добри съвети,за да може да бъдат преодолени такива трудности....)))

Човек иска да се чувства потребен :) и не обича да бъде сам, вредно е и да си сам дълго време

Писането и движението поне на мен най-много ми помагат :)