...беше тежка. С наближаването на нощта, ужаса в мен нарастваше, защото не исках да мисля какво ли ще сънувам. Представях си я легнала в студената земя, самичка и на тъмно и не спирах да плача. Когато легнах слуха ми беше нащрек, всеки момент щях да чуя стъпките й, като ставам да пия вода,трябваше да внимавам да не я настъпя, защото щеше да си лежи както преди по средата на хола. Но стъпки нямаше. Не я и видях като ставах, въпреки че се оглеждах. Струваше ми се, че ей сега ще се покаже иззад колоната, просто ей сега. Но защо се бави? Защото я няма. Джина никога повече няма да се покаже от където и да е в тази къща. Заспивайки напрежението, че ще я сънувам и няма да го понеса, се усили, и смейте ми се, ако щете, отидох да спя при майка ми и баща ми. Така поне имаше кой да ме подкрепи ако срещна призрака й някъде. Е, не я сънувах. Но преди да заспя си представях как сме за последен път на разходка, аз я пускам от повода и тя започва да бяга надалеч, а аз й махам с ръка. Поне вече е щастлива. Поне не я боли. Успокоявах се ,че е щастлива, здрава, че ни обича и ни е благодарна. И как няма да е? Нима друго куче, родено на село, може да се похвали, че 13 години е спало на фотьойл, хранило се е с готвена храна, когато гранулите (от скъпите) му писнат и е било толкова глезено и обичано, колкото моята Джина? Надали.
За момента не искам друго куче, мъката по това е прекалено силна. Никое няма да я замести и няма да е толкова умно, колкото беше тя. 
Един ден без теб мина вече, Джина. Остава ни цял живот без теб......

Привързаността и преданоста на кучето към човека е невероятна, неговото приятелство е незаменимо и незабравимо.

Хубав ден!