Още помня деня, в който взехме моята Джина от селския двор, където беше родена. Едно съвсем малко пале,което по-скоро се търкаляше, от колкото ходеше, с голямо коремче,прекарсни топли очи и неземно красива,переста опашка. По-късно тази опашка привличаше хорските погледи и ме спираха да питат каква порода е. Няма порода,казвах,селска подобрена е и се усмихвах. Майка ми първоначално много се възпротиви да имаме куче в апртамента, но с времето го заобича не по-малко от нас. Джина се научи на хигиенни навици много бързо - почти не е правила бели вкъщи. Ако видеше зор по време различно от това за разходка идваше да "извика" някой от нас - мен или баща ми, за да не изцапа. Въпреки, че беше дългокосместа и пускаше много косми,идеята да я подарим на някой човек с двор изчезна така бързо,както се появи. Не можехме да се откажем от това прекрасно предано създание,което въпреки че не обичаше да я пипат непознати и беше много недоверчива към тях, нас обичаше изключително много - постоянно се галеше,търсеше ни и лежеше в краката ни. Не мисля, че можех да видя в нечии човешки очи толкова вярност, обич и признателност, колкото виждах в нейните. Колко беше хубаво да те посреща махайки с опашка сякаш ти казва "добре дошъл,чаках те" не мога да опиша с думи - това трябва да се усети. Разбира се, Джина не беше винаги послушна, имало е и моменти в които сме й се карали и наказвали, но на такова прекрасно същество не можеш да се сърдиш дълго. В игри и разходки, времето отлетя неусетно Джина остаря, започна да се движи все по-трудно и днес в 8:30 пое последния си дъх. Няма такава мъка, няма такава болка,особено в последните й часове. Цяла нощ й припомняхме живота й докато я галехме и успокоявахме."Джинче,помниш ли как гонеше котките на село,колко хубаво ни беше" или "Помниш ли как се лаеше в огледалото като беше малка".Сутринта когато майка ми в истерия дойде да каже,че си е отишла аз виках "не,мамо,не" и изтичах да я видя за последно.Не мисля,че ще забравя тази гледка - Джина легнала по корем с глава върху лапичката и полу-затоврени очи.Легнах до нея плачейки и започнах да я умолявам да стане, да се събуди, да ме погледне само дори. Но реакция нямаше.Отишла си беше.Не бях там да се сбогувам с нея,не видях последното й махване с опашка,не видях за последно обичта в очите й за разлика от баба ми,леля ми,майка ми и баща ми. Не мисля, че някога ще си го простя, но и сърцето ми нямаше да издържи.Искам да я помня като веселото,игриво и щастливо куче,каквото беше преди. Дано тя ми прости.Хора, които не са имали животно и не са изживяли това не могат да ме разберат .Не спирам да плача цял ден, все едно е умрял човек. Може и да не е човек, но беше по-добра,обичаща и лоялна от много хора. Не беше някакво си куче, беше част от моето семейство. Запазвам си много прекрасни спомени от съвместното ни съжителство - когато стоеше с месеци,правейки компания на баба ми на вилата и ни чакаше да я вземем, тичаше по пътеката към нас,въртеше се около нас,скачаше,целуваше ни и беше толкова жизнена....толкова жива. Няма я вече, отиде си....Няма да забравя никога, един ден когато бях много тъжна и плачех легнала на леглото, Джина дойде погледна ме и скочи,притискайки се силно в мен сякаш,за да отнеме от тъгата ми. Толкова я обичах и толкова много ще ми липсва. Сега си я представям как тича свободна и безгрижна в някое широко поле някъде горе, в кучешкия рай - езика й е изплезен, ушите присвити, в очите има игривост и живец.Тича ли,тича,спира оглежда се и продължава. Поне вече не я боли и пак може да ходи нормално. Спи спокойна,мила ми Джина,дано си щастлива там където си.Липсваш ми,никога няма да те забравя. Обичам те!

Съчувствам ти!

Здравей!Не се познаваме ,но ме върна година и половина назад..Мислех че съм забравила,че болката от загубата се е притъпила но не...Четейки поста ти,отново усетих колко ми липсва моето куче.Колко любов и радост ми дарява 14 години и колко мъка и болка има сега...Разбирам те,те не са просто кучета,те са част от семействата ни,най-верните приятели.Не я забравяй,просто продължи напред...

И аз загубих куче преди няколко месеца - беше 17 години с нас...понякога се преживява по-тежко от загубата на човек, кучето никога не може да те нагруби и никога не ти мисли злото...